10 години от смъртта на проф. Александър Фол
На 1 март към края на „По света и у нас“ склопи очи една от научните легенди на България. Александър Фол се раздели със земния свят без мъдри назидания и предварително подготвени прощални напътствия, макар и да очакваше предопределеното. Станал приживе мит, обичан и необичан, боготворен и внимателно подминаван (но винаги всяващ респект) той стоеше на светлинни години от дисциплинираните редици на средностатистическите учени, вторачени в днешния ден, защото знаеха, че не принадлежат на утрешния. Слугинството в науката го дразнеше, а предпазливата дързост предизвикваше разочарованието му. Житейският крояч не го беше наметнал с дрехата на надменната снизходителност, макар някои да го смятаха за надменен. Да, той беше надменен, но само към глупостта.
За нас, хората, които имаха честта и възможността да го виждат по-често от редките му напоследък публични изяви, загубата тепърва ще се усеща, дори и заради липсата на ироничните му забележки, които достигаха до ония пластове на подсъзнателното, за които не обичаме да се сещаме. Той се шегуваше със смъртта и търпеливо понасяше анонсите й. За него пътят към отвъдното беше приближаване до митологичното време, което винаги му е било по-интересно. Духът му обаче ще остане тук и навсякъде под властта само на Космоса.
Сп. „Будител”
(2006)