„ Проникването в културната история става бавно, върху основата на огромен материал, и то при голям периметър като територия. В археологията за мен основен принцип е „Който вижда едно, не вижда нищо; който вижда хиляда, вижда едно“. Това всъщност е формулировката на сравнителния метод, използван и във всички хуманитарни науки.
Аз бих им отправил (към младите учени) само едно пожелание, и то съвсем скромно: да се стремят да овладеят правилно методите на науката си и когато са сигурни в заключенията си, да не се страхуват от авторитети. Да работят честно, но и с много любов.“
Иван Венекиков – интервю на В. Николова в „Студентска трибуна“
В българската хуманитаристика Иван Венедиков, чиято 100-годишнина отбелязваме през 2016 г., е ярък представител на класическото научно дирене, основано на синтез от миналото и наследено от траки, елини, римляни, славяни и прабългари с българския фолклор, език, вяра.
На 10 януари 1916 г. в дома на генерал Йордан Венедиков се раждат братя-близнаци – Иван и Димитър. Те израстват в богатата духовна атмосфера на фамилиите Венедикови и Генадиеви – дали на Нова България политици, културни деятели и военни – неотменна част от „строители на съвременна България“ по определението на Симеон Радев.
Скопие, 1942. Куршумли хан.
Този възрожденски дух с привкус на душевна щедрост и хумор е наследил Иван Венедиков – учител, приятел, сътрапезник и сладкодумен разказвач, който ние – неговите следовници и приятели, наричахме просто „Шефа“.
Класическото образование, завършено в СУ „Климент Охридски“ при преподаватели като професорите Александър Балабанов, Димитър Дечев, Георги Кацаров, Богдан Филов, Петър Мутафчиев, Веселин Бешевлиев и др. създава основата на познанието, от която поема своя път младият тогава хуманитарист. Още неговата дипломна работа „Фонетика на латинските надписи в България“ го легитимира като надежден специалист в проучването на древното минало.
Първото му назначение е в Археологическия музей в Скопие (обявен за филиал на Софийския), чийто директор е големият етнограф Христо Вакарелски. Тук, в Македония, през 1941-1944 г. той прави първите си открития в археологията – локализира тракийския град Баргала и проучва първите църкви в средновековната българска Брегалница.
От 1945 до 1973 г. Иван Венедиков е уредник в Античния отдел на Археологическия институт с музей при БАН. В този период той ръководи археологическите разкопки на античния некропол в Аполония (Созопол), мащабните изследвания в Месемврия (Несебър), на тракийските светилища при селата Лиляче и Каснаково, на гробниците при Ветрен и Могиланската могила във Враца, на мегалитните паметници в Югоизточна България – Странджа и Сакар.
От 1973 до 1978 г. Иван Венедиков работи в новосъздадения Институт по тракология при БАН, а от 1978 до 1986 г. е ръководител на отдел „Българските земи в древността“ в Националния исторически музей.
Проф. Петър Петров, проф. Иван Венедиков и проф. Васил Гюзелев. Преслав 1969 г.
Най-общото, характерно за богатото научно дело на Шефа, е неговият широк тематично-хронологичен диапазон на изследвани и интерпретирани паметници. Трудовете му „Вълчитрънското съкровище“, „Панагюрското съкровище“, „Тракийското съкровище от Летница“, „Тракийското изкуство“(съвместно с Т. Герасимов, преведен на 7 езика) са принос, чрез който бе отвоювано законното място на тракийската история и култура като равностоен партньор на Древния изток и Гърция. Неговите трудове „Тракийската колесница“, „Тракийската юзда“, „Предахеменидски Иран и Тракия“, „Антични могили в Тракия“ са образец на прецизност, максимално събран материал, посочени паралели и обобщения при работа с археологически паметници. Друга особеност в дейността на И. Венедиков е бързото и перфектно публикуване на резултатите от проведените разкопки и новооткрити паметници, нещо рядко срещано в българската археология.
Организираната по идея на И. Венедиков през 1973 г. изложба „Тракийското изкуство“ се превърна в посланик на България – и до днес, макар и под различни названия и обогатена с новооткрити паметници, тази изложба е представяна и ще бъде представяна в най-престижните музеи на света.
Проф. Ив. Венедиков и проф. Йорданка Юрукова.
Историята и културата на Първата българска държава е друга обичана и внимателно изследвана тема в творчеството на Иван Венедиков. Неговите публикации „Новооткритият в Преслав първобългарски надпис“, „Българската юзда“, „Легендата за Михаил Каган“, „Военното и административно устройство на България през IX и X век“, както и една от последните му монографии „Прабългарите и християнството“ са не само нетрадиционен и оригинален поглед към ранната история на България. Чрез събраната богата документална и фактологическа основа той изгражда образите на българските владетели, подчинили живот, дом, семейство, религия на една политика – политиката да пребъде държавата България.
С част колектива на НИМ. Между Анчо Анчев и проф. Ив. Венедиков е Вера Лихачова. Юли 1977 г.
„Медното гумно на прабългарите“, „Златният стожер“ и „Раждането на боговете“ – това е трилогията, която осигурява на Иван Венедиков заслужено място сред най-добрата историческа книжнина, посветена на българската история и култура. За тази трилогия професор Александър Фол написа:
„Трилогията на Иван Венедиков и особено последната й книга ще създаде нова методика за изследването на българската народна култура. Занапред няма да е достатъчно да се прехласваме пред „неповторимостта“ на красавиците самодиви, които припкат невинаги безобидно по росната трева… Мисля, че Иван Венедиков заслужава дълбоката благодарност на всички учени, за които всяка добра нова книга е начало на нова изследователска проблематика.“ „Раждането на боговете” от Иван Венедиков възвръща чара на неочакваността в историческия разказ.С тази си книга авторът завършва трилогията си , чиито дялове са „Медното гумно на прабългарите и „Златният стожер“…Голямото дело – опит да се постави българският песенен и обреден фолклор в индоевропейската и в индоевроазийската му среда. Създаването на толкова богата народна култура, каквато е българската, е процес на вдъхновение и заемки, на заемки и вдъхновение, на върхово духовно напрежение между равностойни партньори творци, каквито в книгата на Венедиков са траките, елините, хетите, фригите, скитите, шумерите, акадите и славяните“
Неговата мемоарна книга „По делата им ще ги познаеш“ намери място в родната книжнина като модел на почтеност, прямота и честно споделяне на един богат, но не лек житейски път. В предговора той отбелязва – „Бих желал разказаното тук да бъде не просто фотография на миналото, но и да дава импулс за бъдещето, да нахвърля онези идеи, които са плод на дългите ми занимания и сега отразяват онова, до което съм достигнал.“ С много чувство, честност и самоирония той описва своя живот и значимите срещи с хора, определили неговия житейски и професионален път. Тук той с много любов пише и за своя приятел – „Георги Михайлов, мой най-добър приятел и съученик от първо отделение до края на университета. Ние с него станахме така неразделни, че се наричахме Алтер его-второ аз, както според един древен анекдот Александър Велики беше нарекъл приятеля си.“
Проф. Иван Венедиков и проф. Иван Карайотов. Вижда се и проф. В. Гюзелев. Румъния, Констанца. 1979 г. Снимка: проф. Василка Герасимова
Дар от бога бе общуването с професор Иван Венедиков – творческа толерантност в научните дискусии, неочаквани хрумвания, феноменална памет, заместваща дълги справки из библиотеките, щедро раздавани напътствия и подарявани идеи на по-младите. Смях до сълзи предизвикваха у учениците му на място цитираните стихове на любимия му поет Димитър Подвързачов, разказите за кръчми – средища на дух и материя по нашенско, умело портретираните със слова личности, уви познати нам само от литературата… В спомените, в разговорите, в научното дирене на хората, общували с богатата и щедра личност на Иван Венедиков, той ще присъства винаги жив.
Накрая позволете да цитирам няколко от любимите стихове на Шефа:
„ Хе, поврага! – Не ги хули тъй строго,
Не ставай смешен – да не кажа луд! –
Ти Шилера си чел навярно много,
Или си дръпнал повечко вермут..“
„Идеалист”, Димитър Подвързачов
„ Обичам те като жена,
Повлякла ме с безброй оглавници,
О, малка, хубава страна
На изпращелите държавници.
…
Обичам те като жена,
Която шепне обещания-
О, малка хубава страна
На общогражданско мълчание! „
„Родина”, Димитър Подвързачов
Мая Аврамова