от проф. Валери Стефанов
Отношението на една общност към културното наследство е мерило за нейната зрялост, за способността й да се конституира и възпроизвежда символично. Защитата и опазването на културно наследство е същностна част от политиката на модерната държава. Въпросът е – как го прави? Как управлява „богатството”? За наследяването Думата „наследство” има широк смислов обхват. В него легитимно попадат както строгите правни дефиниции, така и свободни метафорични конструкции. Наследяването е вид отношение между хората. Наследяването е обвързано с времето – миналото е оставило нещо на настоящето, настоящето прави усилия да го препрати към бъдещето. Наследяват се предмети, изображения, истории… Едни от тях прекосяват дълги периоди от време, други залиняват, изгниват, изчезват. Хората бавно, но трайно са се учили да ценят миналото. Да улавят плуващото из него и да конструират с помощта на „уловеното” различни неща. Да ориентират живота си според критериите и повелите на културната памет. Общностите се разпознават чрез истории и се сплотяват около символи. Миналото е ключов елемент от насъщно важния за Модерната епоха продукт – националната идентичност. „Ние сме наследници на вековни богатства, на славни предци, на велики истории…” – няма нация, която да не е преминала през перипетиите на своето въображаемо конструиране. Възраждането – мъгливото зазоряване на българската модерност, това е правило – създало е хора, готови да се сплотят около кауза, да се разпознаят чрез истории, да се утвърдят като хомогенна общност. Понятието „културно наследство” попада в зоната на това конструиране. Събираме го, пазим го, ценим го – защото то е свидетелство за самите нас. С което се настоява отново и отново – споделеното и емоционално споено минало е идентификационно богатство. И тъкмо поради това неговото опазване е политически приоритет на модерните нации. Що е културно наследство? С ирония ще отбележим, че схванато в своята цялост културното наследство изключва специалната фигура на разпоредителя. Няма го онзи, които изрично да заяви своята воля – кой и как да се разпорежда с неговите дела и неща. Траките, славяните, прабългарите, боянският майстор… не са ни оставили завещания. Нито са се подписали под специални актове, с които да ни обявят за техни легитимни наследници. Не са указали как да се разпореждаме с оцелялото от тях. Но ние, като общност, твърдим, че сме истинските наследници и претендираме за права върху тяхното наследство. Ние самите се конституираме като легитимни правоприемници (на основанието на споделената земя, история, памет, кръв…) и поемаме определени ангажименти към наследеното. А държавата поема отговорността да ни представлява и да управлява богатствата. Казваме всичко това, за да уточним двата важни аспекта на понятието „културно наследство”. Културното наследство е исторически създадена реалност (наличен сбор от материални и духовни продукти). Културното наследство е смислова конструкция (силно оценностен образ на миналото, превърнат в инструмент за интегриране и позициониране). Тук следва да припомним и факта, че не цялото минало влиза в обхвата на понятието „културно наследство”, а само значимото минало, знаково натовареното, естетически припознатото. Културното наследство е смислова конструкция именно защото е резултат от селекция, ефект от моделиране и прилагане на критерии, от приписване на стойности… Закони и пазачи Културното наследство е сложен и скъп идентификационен продукт. Обществен интерес е този продукт да бъде актуален и ефективен. Културното наследство е скъп пазарен продукт. Обществен интерес е този продукт да бъде протежиран и добре продаван. Културното наследство е сложно структуриран текст, положен в исторически променящите се условия на неговото функциониране. Обществен интерес е да има хора и институции, способни да се грижат за този текст. Необходимо е да има вещи интерпретатори на текстовете, които да действат редом с неизбежните патриотични глашатаи. Тези три ипостази следва да определят насоката, логиката и смисловата структура на всеки закон, свързан с културното наследство. Законът е инструмент, който превръща обществените интереси в правно нормирани отношения. Сега действащият Закон за културното наследство ведро оповестява, че пази и закриля културното наследство на България. Това ще рече, че Законът се ангажира да качва на подходящи социални „дискове” всичко, което има значимост за колективната памет, за идентификационното сплотяване на общността, за опазването на артефактите, за диалога между миналото и настоящето, за културното многообразие… Именно спрямо една така разписана претенция актуалният български Закон се проваля. Упреците към него са достатъчно известни, затова тук ще припомним само част от тях. Законът е странна смес от есеистика, популизъм и фетишизъм, сътворена от група уязвени от нещо хора. Поради липса на цялостна визия и терминологична немощ, той е изключително дебалансиран в осмислянето и разписването на различните аспекти от културното наследство. Там където трябва да е ясен, той е метафоричен. Там където трябва да мъдър, той е необяснимо яростен и задъхано безпощаден. Там където трябва да търси партньори, той разписва врагове. Като пример – Законът в самозабрава разписва своите пристрастия към движимото и недвижимо материално наследство, най-вече археологическото. Докато цели сектори от духовното богатство на нацията, които също се нуждаят от грижа, са само маркирани или подминати. По отношение на втората ипостаза – само до известна степен Законът проявява конкретни грижи за развитие на наследството като пазарен продукт. От една страна той обещава възможности за социализация, за публично-частно партньорство, за пазарна динамика. От друга страна, обаче непрекъснато усъмнява и подлага на изпитания подобна пазарна активност. В утробата на Закона дремят купища излишни бюрократични процедури, ясно артикулирани или неясно подсказани заплахи. Демотивиращата сила на подобни уродливи чеда е предвидима. Резултатът е изключително затрудненото функциониране на пазара на културни ценности в България днес. Третата ипостаза Тук говорим за Текста на миналото, за патоса на Закона и за гражданската активност, като опора и гарант на демократичния свят. Ако се научим да мислим малко по-абстрактно, ще проумеем, че културното наследство не е обикновен набор от артефакти, въведени под егидата на мрачно охраняващи ги институции. Културното наследство е преди всичко среда – социална, интелектуална и психологическа инфраструктура, в която се разполагат, съществуват и въздействат текстовете от миналото. Само при наличие на такава среда, те стават наистина „богатство” – нещо, с което общността се възпитава и възвисява. Грижа на обществото и отговорност на Закона е да се създадат хора, за които наследството наистина значи нещо. Хора, за които миналото е съкровен език. Актуалният български Закон за културното наследство не мисли в зоната на третата ипостаза, на гражданските правомощия и отговорности. Законът е напълно сляп за развитието на гражданския сектор и за значимостта на човешкия фактор. Той е една травматична словесна конструкция, разиграна основно около фигурите на Злодея и Пазача. Достатъчно е да се проследи колко членове и алинеи се занимават с агресивна саморазправа с хората за сметка на вещите. Така е, защото Законът мисли предметите фетишистки, а хората нихилистично. Човекът в представата на Закона е онзи, който трябва да бъде непрестанно подозиран, преследван и санкциониран. *** Ще си позволим да мислим по коренно различен начин. Когато говорим за „опазване на културното наследство” това означава да се грижим не само за обекти, предмети, „останки”…, а за текстове, чиито носители са те. Това означава да се грижим ревниво за ритона и пирона, но да мислим най-вече за човека като потенциален техен възприемател. Да развиваме духовната способност на хората, за които ритонът няма да е само съд или сума във въображаем ценоразпис, а текст – необятно смислово пространство. За невежия ритонът е просто съд, оценяван според неговата функционалност. Да припомним само колко трагикомични истории за невежи откриватели на съкровища са се събрали през годините из българските земи. Как безценни символични предмети са били употребявани като битови вещи. Как с бисерите на културното ни наследство, образно и буквално казано, са хранени свинете. Редно е да си представим, че един ден всичко може да бъде деградирано, да се свлече от високите нива на почитанието към безхаберието и отмъщението. Със скоростта, с която оглупява целокупното българско население, самото понятие „културно наследство” в близко време може да се окаже само набор от архивирани и омърлушено пазени музейни единици. Ако няма действащи системи за оценностяване, всичко може да бъде захвърлено на бунището на историята. В публичното пространство на България непрестанно се създават митове за артефактите като основа на баснословни богатства. Споменават се цифри, зашеметяващи бедните умове и празните глави. Чертаят се контурите на грандиозни печалби. Резултатът от тези пресметливи медийни и политически операции е тясно, популистко и фетишистко отношение към наследството. За облъченото от митове съзнание, ритонът е примитивен проектив, травматичен психически екран. Подобен посетител идва в музея не за да разбере повече, да се наслади естетически, да вдъхнови паметта си, а за да въздиша по блянове, да копнее по богатства. Да използва образи, за да активира фрустрации. Да фокусира омразата си. В тази си версия, Музеят е психоаналитичен кабинет, който не обещава лечение. За меркантилното мислене ритонът е само плячка, нещо от което може да се спечели. Тук някъде се разполага и действа армията с кирките. Тя е взривна смес от невежество, разрушителни инстинкти, бедност и публично раздути образи на печалби. С което отново настояваме, че в един ведър исторически момент цялото богатство може да се разпродаде или да се нареже както златния Пегас от с. Вазово. Истинският пазител е апостроф на тези нагласи. Той няма да захвърли с безразличие артефакта, няма да го нареже на парчета, за да го разпредели справедливо. Нито ще го носи на пазара, за да спечели. Той ще го цени като текст, ще го споделя с другите, ще заложи на интерпретациите. Колекционери и колекции Лошият закон е пазач. Истинският колекционер е пазител. Ролята на пазача е бедна, функционално едностранчива, мотивирана от страх, насъскване и ревност. Държава, пожелала си ролята на Пазача е водена от псетата на несъзнаваното. Ролята на пазителя е сложно разписана, различно ориентирана. Пазителят вижда в богатството духовен продукт, който съдейства за развитието на човека и брани човечеството от ослепяване. В тази зона трябва да мислим колекционерството. Говорим за мотивациите, знанията и патоса на истинското колекционерство, а не за суетата и суетнята на търговците в храма. Колекционерството е описвано като любопитство, ангажимент, страст, форма на знание. Не на последно място – то е следствие от една често неосъзнавана воля за структуриране. Валтер Бенямин добавя тази съществена характеристика – „Големият колекционер е изначално развълнуван от безпорядъка, от разпокъсаността, в която пребивават вещите в света.” В най-дълбоката си същност колекционерството е потребност от общуване и споделяне. То не е свидливото бай Ганьовско загърбване на света. Колекционерството е общност, изградена от сходни интереси и нагласи, основана на доверие. Колекционерството е вечното предизвикателство на размяната и допълването. Именно защото е воля за ред и копнеж по смисъл, колекцията не е ориентирана към ползата и не гледа похотливо към пазара. Кшищоф Помиан определя четири водещи характеристики на колекцията – „автономност, безполезност, репрезентативност и визуалност”. Тези характеристики могат да бъдат преосмислени, оспорвани и допълвани, но по-важното е, че колекционерът е важна съставна част от това, което нарекохме социална, интелектуална и психологическа инфраструктура. Именно тя е гарант за самото съществуване на културното наследство като призната и пожелана ценност. Колекциите моделират онова специфично усещане за време, без което е невъзможно конституирането на понятието за културна ценност. Колекциите развиват усетите за дълбочина, култивират способността да се преживее диалектиката на миналото и настоящето. В този смисъл, колекциите не се състоят от предмети, а от живи вещи, от умни и вещаещи вещи, от вещи, озарени от аура. Колекцията е респект, почит, дистанция. Колекцията е принцип, ред, систематика. Колекцията е отворена, незавършена, любопитна. Всяка колекция си има своята история. Всяка колекция си има свой сюжет. Всяка колекция е отпечатък от емоции. Всяка колекция е залог за търсене и предизвикателство към тълкуванията. *** Агресивната и самонадеяна днешна българска държава не отчете тъкмо тази пазителска роля на колекционерството. До образа на иманяря, Врага с кирката, тя безкомпромисно разположи образа на колекционера, Врага със сбирката. Назидателно и отмъстително, тя монтира тези два образа в текста на сега действащия Закон. Следствията са ясни. Драматично е разрушена психологическата инфраструктура на българското колекционерство. Хиляди български колекционери не регистрираха своите сбирки поради слаба разяснителна работа по Закона, поради фатална загуба на доверие в държавата и нейните институции и не на последно място – поради административните и финансови тегоби, щедро записани като дълг на колекционерската общност. Добре знаем, че когато Врагът е пред портите всичко ценно поема към хтоничната паст. Повикано да прогледне във видимостта, част от националното културно наследство отново потъна в земята – последната надежда и последното убежище. Това не е ритуално заравяне, а е заравяне-отчаяние, ефект от страха. Укриването и износът на собственото ни минало е срамен и печален знак за силата на страха, за слепотата на общността и за болестите на колективното ни въображение. В този контекст е редно да се пита и ние ще го направим – кой ще санкционира самата държава за нейната напразна самонадеяност, за неадекватно разписаната политика, за делата, които сама си е вменила, но така и не е свършила? *** Българските колекционери знаят, че глупакът се хвали с наследството, а умният се старае да го управлява добре. Българските колекционери ще продължат да партнират с българската държава и с европейските институции, защото те си нямат друга родина и не искат да си търсят друга държава. Въпреки разрастващият се колективен невротизъм, те ще продължат да се грижат за своите сбирки, да съхраняват и умножават националното богатство. Защото именно свободните, образовани и социално грамотни хора са истинското богатство на всяка просперираща модерна държава. Тяхната важна роля по отношение на културното наследство е учредена от вековната традиция и е потвърдена от редица европейски документи и световни практики. Нека хората и институциите помнят това!Архив
Всички публикации за месец февруари, 2011
от Пламен Павлов
В общественото пространство от години битува убеждението, че сънародниците ни извън пределите на нашата съвременната държава – Р България, са своеобразен “генофонд” или “етнически резерв”, който гарантира оцеляването и дори възраждането на българската нация.
Тази своеобразна “историческа отговорност” се вменява най-вече на голямата историческа общност на бесарабските българи в днешните държави Украйна и Молдова. В условията на тежката демографска криза, в която се намира българската нация днес, подобни представи създават измамно самоуспокоение, понякога странно самодоволство и рецидиви на политически примитивизъм. Най-обезпокоителното е, че такова мислене се демонстрира не само от ентусиасти и любители… Нека хвърлим един поглед върху държавната политика към българите в чужбина, за да се опитаме да откроим по-ясно същината на връзката между демографската криза и българите извън страната.
Целият текст може да прочетете на сайта frognews.bg
Без поканения президент Георги Първанов и обявилите участието си зам.-министър на културата Тодор Чобанов (болен) и министъра без портфейл в оставка Божидар Димитров (зает в Министерския съвет) премина вчера първата научна конференция на тема “Социализация на българското културно-историческо наследство”. От страна на изпълнителната власт присъстваше единствено министърът на образованието Сергей Игнатов. Организатори на събитието бяха фондация “Арете”, Националният археологически институт с музей – БАН, Университетът по библиотекознание и информационни технологии.
Людмил Вагалински, шеф на археологическия музей, даде примери с повече или по-малко успешна социализация на някои от най-значимите археологически обекти в страната през последните години.
Проф. Николай Овчаров припомни, че България е на трето място в Европа по брой регистрирани исторически паметници – 43 хиляди, “но те не дават добавена стойност”. И призова да се учим от съседните Гърция и Турция, където държавата е ангажирана много по-сериозно с културно-историческия туризъм. Овчаров изтъкна и голямата роля на медиите в популяризирането на последните постижения на археологията.
Далеч по-критичен (към настоящия закон за културното наследство) бе преподавателят по история на българската литература проф. Валери Стефанов. Според него действащият закон ведро оповестява, че пази и закриля културното наследство на България, но драматично се проваля в претенцията си. Валери Стефанов нарече закона “ странна смес от есеистика, популизъм и фетишизъм, сътворена от група, уязвени от нещо хора”. Според него “ там, където трябва да е ясен, той е метафоричен, там, където трябва да е мъдър, е необяснимо яростен и задъхано безпощаден, там, където трябва да си търси партньори, той разписва врагове”. Според проф. Стефанов цели сектори от духовното богатство на нацията са само маркирани или подминати, а в “утробата на закона дремят купища бюрократични процедури”.
Валери Стефанов определи закона като напълно сляп за развитието на гражданския сектор и значимостта на човешкия фактор: “Лошият закон е пазач, истинският колекционер е пазител”.