Законът като спазъм на страха

в. Труд

от Проф. Валери СТЕФАНОВ, Председател на Съюза на колекционерите в България

Всички сме съгласни, че отношението на една общност към културното наследство е мерило за нейната зрялост.

Сега действащият Закон за културното наследство ведро оповестява, че пази и закриля културното наследство на България. Именно спрямо така разписаната претенция актуалният български закон показва редица слабости. Упреците към него са достатъчно известни, ето отново част от тях.

Законът е странна смес от есеистика, популизъм и фетишизъм, сътворена от група уязвени от нещо хора.

Поради липса на цялостна визия и терминологична немощ той е дебалансиран в разписването на различните аспекти от културното наследство. Там, където трябва да е ясен, той е метафоричен. Там, където трябва да е мъдър, той е яростен и безпощаден. Там, където трябва да търси партньори, той намира врагове.

Законът в самозабрава разгръща своите пристрастия към движимото и недвижимото материално наследство, най-вече археологическото. Докато цели сектори от духовното богатство на нацията са само маркирани или подминати.

От една страна, законът обещава възможности за социализация, за публично-частно партньорство, за пазарна динамика. От друга страна, в утробата му дремят купища бюрократични процедури, ясно изказани или неясно подсказани заплахи.

Резултатът е изключително затрудненото функциониране на пазара на културни ценности в България днес.

Културното наследство е преди всичко среда – социална, интелектуална и психологическа инфраструктура, в която съществуват текстовете от миналото. Само при наличие на такава среда те стават наистина “богатство” – нещо, което възпитава и възвисява.

Да опазим културното наследство означава ревниво да пазим ритона и пирона, но да мислим най-вече за човека като потенциален техен възприемател.

За невежия ритонът е просто съд. Многобройни са трагикомичните истории с невежи откриватели на съкровища. Да припомним как с бисерите на културното ни наследство, образно и буквално казано, са хранени свинете.

Със скоростта, с която нараства неграмотността сред целокупното българско население, самото понятие “културно наследство” може да се окаже само набор от архивирани и омърлушено пазени музейни единици.

В публичното пространство непрестанно се създават митове за артефактите като основа на баснословни богатства. Споменават се цифри, зашеметяващи бедните умове и празните глави.

Резултатът от тези пресметливи медийни, полицейски и политически операции е тясно, популистко и фетишистко отношение към наследството. За облъченото от митове съзнание ритонът е травматичен психически екран, а музеят е психоаналитичен кабинет, който не обещава лечение.

За меркантилното мислене ритонът е само плячка, нещо, от което може да се спечели. Тук някъде се разполага и действа армията с кирките. Тя е взривна смес от невежество, бедност и публично раздути образи на печалби. С което отново настояваме, че в един ведър исторически момент цялото богатство може да се разпродаде и затрие.

Законът за културното наследство е отчайващо сляп за значимостта и развитието на човешкия фактор. Той е една травматична словесна конструкция, разиграна основно около фигурите на Злодея и Пазача. Достатъчно е да се види колко членове и алинеи се занимават с агресивна саморазправа с хората за сметка на вещите.

Тъй като повечето български граждани не го знаят, нека да кажем, че във връзка с този закон в Наказателния кодекс са записани следните санкции, сякаш става дума за чудовищни престъпления и най-зли обществени врагове:

Чл. 278 (1) Който открие културна ценност и в продължение на седем дни не съобщи на властта, се наказва с лишаване от свобода до три години или сглоба от петстотин до три хиляди лева;

(6) Който държи археологически обект, който не е идентифициран и регистриран по съответния ред, се наказва с лишаване от свобода до четири години и с глоба от две хиляди до десет хиляди лева, а когато предметът на престъплението представлява национално богатство, както и когато се държат повече от три археологически обекта – с лишаване от свобода до шест години и с глоба от три хиляди до петнадесет хиляди лева. Съдът може да наложи и конфискация до една втора от имуществото на виновния, както и лишаване от права по чл. 37, т. 6 и 7.

“Откривателят” на парче керамика може и да не знае каква е дефиницията за културна ценност, да не е наясно с взискателността на закона, но е хубаво да знае, че заради парчето отива право в затвора.

Ако стопанинът “укрива” ценния “археологически обект” ръждив пирон, питането е: пиронът по-скъп ли е за държавата от честта, достойнството и свободата на българския гражданин?

Да е ясно, че по силата на този закон всеки български гражданин се явява потенциален престъпник само защото в дома му могат да се окажат предмети, неосчетоводени от закона и влизащи в слабо дефинираното понятие “културна ценност”. Понятието “национално богатство” също е оставено в сферата на интерпретациите.

Самата логика на закона е доказателство за това, че той мисли за предметите фетишистки, а за хората нихилистично. Последните полицейски акции срещу колекционери, извършени по изключително агресивен и юридически неадекватен начин, също са част от “благата” на този закон.

Предстои да бъдат обсъдени промени в Закона за културното наследство. Предложенията са направени от Министерството на културата и от отделни народни представители. В тях има разумни идеи, които дори да се реализират като нормативна уредба, няма да решат основните проблеми, подсказани по-горе. Но те ще направят закона поне малко по-адекватен на спецификата на материята и на обществените интереси.

Съюзът на колекционерите в България неведнъж е възразявал срещу слепите места в закона, срещу политиката, която прави вездесъща държавата и нищожни хората. Знаем, че при обсъжданията, ако се стигне до тях, отново ще се вдигнат патетични пазители на “националните интереси” и ще тръгнат упреци за лобита и обслужване на конюнктури. Нали някой трябва да крие неграмотността си, като се прави на патриот и настървено намира врагове и вредители!

Затова искаме да напомним, че е крайно време българската общественост да престане да се осланя на манипулации и на митове за “признати световни практики”.

Крайно време е политическите сили и безсилия да вникнат в реалните проблеми на културното наследство и да предприемат конкретни стъпки за тяхното решаване.

Крайно време е държавните институции да влязат в диалог с гражданския сектор, а не да бъдат слуги на колективните блянове и масовите предразсъдъци.

Крайно време е да се проведе разяснителна работа за ползата от социализацията и да бъде удължен срокът за регистрация на съществуващите колекции.

Хиляди български колекционери не регистрираха своите сбирки поради слаба разяснителна работа, поради фатална загуба на доверие в държавата и не на последно място – поради административните и финансовите тегоби щедро записани като дълг на колекционерската общност.

Повикано да прогледне във видимостта, част от националното културно богатство отново “потъна в земята”. Това е заравяне-отчаяние. Това е омерзение.

Регистрираните около 200 колекции (при положение че е имало и има хиляди нумизматични сбирки, че има нумизматична общност с огромни традиции) са знак за непризнатия провал на закона. Но може би тази е скритата му цел – да се криминализират все по-големи сектори от социалния живот, за да може държавата окончателно да пречупи гръбнака на своите граждани!

Крайно време е в България да има свободен и реален пазар на културни ценности, а не криминален износ и доведени до просешка тояга музеи.

Крайно време е да схванем, че укриването и износът на собственото ни минало са срамен и печален знак за силата на страха, за слепотата на общността и за болестите на колективното въображение.

Тук е редно да се пита и ние ще го направим: кой ще санкционира самата държава за нейната напразна самонадеяност, за неадекватно разписаната политика, за агресията срещу собствените й граждани?