Американската хуманитарна мисия в Армения
от Димитър ГЕОРГИЕВ, Университет „Джорджтаун“ -Вашингтон
Темата за арменския геноцид повече от деветдесет години продължава да присъства на международната политическа сцена. Това е особено вярно след започналия процес по преговори за присъединяване на Република Турция към Европейския съюз. И въпреки множеството литература, политическа и академична, посветена на тематиката за Арменския геноцид, друг исторически факт остава в сянка: активната намесата на Американски частни организации и Американското общество в набирането и доставянето на хуманитарна помощ за бедстващото в източната Османска империя християнско население. Благодарение на американските мисионери стотици хиляди жени и деца са спасени и закриляни от османските гонения.
Реакцията на САЩ по повод арменския геноцид (1915 г.) е разделена между активни граждански организации, от една страна, и неактивното федерално правителство начело с президента Удроу Уилсън, от друга. В САЩ са създадени първите частни хуманитарни организации в подкрепа на арменците. Въпреки това администрацията на Уилсън не се ангажира с държавна политическа подкрепа. Между 1915 г. и 1929 г. американските фондации успяват да съберат помощи в размер между 116 и 120 млн. долара (днешният еквивалент би бил 2.6 млрд. долара). Не така стои въпросът с участието на американската администрация. Президентът Уилсън споменава събитията само два пъти по време на западното си турне в края на 1919 г., когато се опитва да убеди американския народ да приеме Версайския договора. Леността му по този въпрос продължава и след Първата световна война. Въпреки идеализма на Уилсън за национално самоопределение на всички народи, президентът не ангажира Америка с активни действия в региона.
Центрове на гонения на арменци
Когато през 1915 г. турското правителство започва жестокостите, то налага цензура на комуникациите към и от засегнатите райони, включително и върху американските дипломатически съобщения, независимо от неутралитета на САЩ по това време. Това притеснява посланик Моргентау и когато американските мисионери започват да пътуват от източната част на Османска империя към Цариград, за да предадат своите доклади на американския служител, най-големите му страхове се потвърждават.
В комюнике от септември 1915 г. посланик Моргентау призовава Държавния департамент да предприеме интензивни мерки за облекчаване страданията на арменския народ. Позовавайки се на многобройните доклади от консулствата на САЩ в Османската империя, а именно в Алепо, Харпут, Смирна и Комнин, Моргентау твърди, че мнозинството от засегнатото население е лесно достижимо за хуманитарна помощ и, че ако има достатъчно средства, много от хората биха могли да бъдат спасени. Мрежата, създадена от американските мисионерите на територията на Османската империя през ХІХ век, също би представлявала удобен център за дистрибуция на помощите според посланникът. Следвайки примера на известния американски религиозен лидер Самуел Хопкинс от ХVІІІ век, протестантското мисионерско движение в Америка се превръща в страстен проповедник на гражданските права, премахването на робството и световен мир. Тази своя идеология мисионерите проповядват в цял свят. Така до началото на Първата световна война американската мисионерска мисия в Арменските провинции на Османската империя представлява най-добре развитата мисионерска мисия в света.
Гладуващи жени и деца, 1915 г.
През ХІХ век Американският съвет (American Board), който е създаден в щата Масачузетс през 1812 г., спонсорира строежа на 12 централни и 270 местни станции в Османската империя, в които работят над 1000 души, включително 145 мисионери от САЩ. Съветът е инициатор за изграждането на 114 църкви и над 1000 учебни заведения. В навечерието на Първата световната война американската мисионерска мисия в Османската империя е най-голямата за своето време. Чрез работата си в арменските провинции американските мисионери са тези, които запознават местното население с американските идеи и оформят американските виждания за арменския народ чрез публикуването на своите мемоари във вестници, списания и книги.
Тази широка мрежа от мисионерски постове осигурява постоянен поток от ценна и точна информация по отношение на зверствата, които започват през пролетта на 1915 г. Намесата на американските интелектуалци като Кливланд Додж и Самуел Дътън, е предизвикана именно от информация, получена от различни американски протестантски мисии, колежи и болници, установени из цялата територия на Османската империя. Връзките на мисионерите с арменското население им позволяват да предложат първата и единствена помощ за спасяване на народа, когато гоненията започват.
Въпреки че апелът на Моргентау за хуманитарна помощ е игнориран от Държавния департамент на САЩ, той е добре приет сред интелектуалните среди. Веднага след като новини от комюникето на посланика до Държавния департамент достигат до Джеймс Л. Бартън, секретар на Американския съвет на комисарите на чуждестранни мисии в Бостън, същият свиква извънредно заседание през септември 1915 г. в Ню Йорк с Кливланд Додж, както и няколко други интелектуалци. По време на тази среща се сформира Комисията за зверствата над арменците (Committee on Armenian Atrocities). Избраното ръководство на комисията показва разнообразието от членове на организацията и нейното бъдеще. Джеймс Бартън е избран за директор, Чарлз Крейн става касиер, а Самуил Дътън е обявен за секретар. В комисията се включват ционисткият говорител равин Стивън Мъдри, издателят Джордж А. Плимптън, бившият посланик на САЩ в Османската империя Оскар Щраус, журналистът Талкът Уилямс, епископ Дейвид Гриър и гражданският лидер Исак Селигман. За да се избегне политическата асоциация на фондацията, основателите се съгласяват да не приемат като нейни членове арменци. Офисът на Самуел Дътън на Пето Авеню номер 70 в Ню Йорк е избран за централа на организацията.
До навечерието на 1919 г. арменският геноцид генерира силна реакция от културния елит, политиците и държавниците на САЩ. Комисията за зверствата над арменците прераства в «Помощ за Близкия Изток” (Near East Releaf), и е призната от Конгреса още същата година. Бивши и бъдещи американски президенти – Хърбърт Хувър, Франклин Делано Рузвелт и Уилям Тафт, стават активни попечители на организацията.
За набиране на средства те се обръщат към целия американски народ. Например, защитничката на човешките права Луиз Франклин-Рамирез, на възраст само дванадесет години през 1917 г., е едно от хилядите деца в цяла Америка, които продават лимонада, сладолед и ябълков пай с цел набиране на средства. Тези прояви внасят идеята за помощ на арменския народ в ежедневието на американците. През 1916 г., приходите от билети за най-гледания по онова време мач между Харвардския и Йелския университет футболен мач (еквивалент на финала за Шампионската лига в Европа днес), са дарени на «Помощ за Близкия Изток”(ПБИ) . За периода 1915 до 1930 г. ПБИ набира помощ за около $120 млн., като това облекчава страданията на между един и два милиона души, две трети от които са жени и деца; грижи се за сираци, 132 000 бебета и дипломира 200 медицински сестри от своите училища. Организацията също така строи пътища, напоителни системи и сгради. През този период с живота си се сбогуват 30 американски доброволци.
Прокламация на президента Уилсън за обявяването на 21-ви и 22-ри октомври 1916 г. за дни на помен за арменския народ.
Въпреки тази активна намеса на американското общество, политиката на президента Уилсън остава неутрална дори и след като САЩ обявяват война на Германия през 1917 г. Така обществената заангажираност на американците остава единствената надежда за малтретираното арменско население. Ето как коментира този факт историкът Питър Балакиан: „Отговорът на американските интелектуалци и лидери на геноцида в Армения може да се разглежда като началото на американския модернизъм и предшественика на американското участие през двадесети век като изповедник на човешки права на международната сцена.” От друга страна, ненамесата на американското правителство позволява на Адолф Хитлер при издаването на заповедта за избиването на полските граждани по време на германската офанзива от 1939 г. да коментира: „Кой днес си спомня за кланетата на Арменците?”
Статията е публикувана в бр. 1/2010 г.