ГИБЕЛТА НА БЪЛГАРСКИЯ “ТИТАНИК” – на 24 февруари 1942 година съветска подводница потапя българския кораб “Струма”. Загиват 767 души евреи и български моряци.
от Атанас Панайотов, доктор по история
През 1991 г. в израелския пристанищен град Ашдод е открит паметник на загиналите по време на Втората световна война евреи-бежанци на корабите “Струма” и “Мефкуре”, потопени в Черно море. Десет години по-късно, когато ние – група журналисти от снимачен екип на Българската национална телевизия пристигнахме тук, никой в 180-хилядния град не знаеше, че “Струма” е български кораб. Всяка година, в Деня на Холокоста, пред мемориала се поднасят венци и цветя в памет на повече от хиляда жертви на войната. В церемонията участват и представители на румънското посолство в Тел Авив, тъй като “Струма” е отплавал от румънското пристанище Констанца и на борда му са загинали и румънски евреи. В България пък, никой не знаеше, че в едно чуждо пристанище е издигнат паметник на български кораб, който е загинал по време на войната с целия си български екипаж (вж. Морски вестник, бр. 9/1998, с. 16).
На “Струма” загиват 767 души. В историята на българското корабоплаване няма друг подобен случай с толкова жертви на море. Защо в България не се знае за гибелта на този нашенски “Титаник” и защо пък по света, където знаят за гибелта на “Струма”, никой не посочва, че корабът е български? Само тези два въпроса бяха достатъчни, за да тръгнем по дирите на една жестока трагедия, която не бива да бъде забравена.
До 1990 г. малцина специалисти в България знаеха, че в Черно море по време на Втората световна война е загинал кораб с това име. Тези пък, които знаеха, не си задаваха каква е националността му, при все че носи името на българска река. В проучванията безрезервно се приемаше твърдението на съветските историци, че “Струма” е вражески (значи – германски) транспортен кораб с водоизместване от 7 000 тона, потопен успешно с едно торпедо от съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко. През 1942 г. в малкия български флот няма кораб “Струма” с водоизместване 7 000 тона. Вероятно затова нашите историци не си задават повече въпроси около неговата гибел. Нещо повече, твърдението, че е потопен неприятелски на Съветския съюз 7 000-тонен транспортен кораб се тиражира и в наши дни от някои български изследователи. Други предпочитат да афишират версията за гибел при “неизяснени обстоятелства”.
Странно е, но никой не отгръща “Хроника на морската война 1939 – 1945 г.” от немските автори Юрген Ровер и Герхард Хюмелхен. (ROHWER J., G. HUMMELCHEN, CHRONIK DES SEEKRIEGES 1939 – 1945, Oldenburg und Hamburg, 1968). Там, на стр. 223 е записано е записано, че “Струма” е български кораб под панамски флаг и че на борда му след торпедната атака на Щ-213 загиват 764 евреи – бежанци. С единия от авторите на тази книга – професор д-р Юрген Ровер, разговаряхме в Щутгарт, в Библиотеката за съвременна история, която разполага с един от най-големите в Германия морски архиви.
Юрген Ровер е роден през 1924 г. Израства в големия пристанищен град Хамбург. През 1942 г. постъпва на служба във военния флот, а през 1945 г. попада в плен и в концентрационен лагер. След освобождаването си завършва история, защитава през 1954 г. докторат и в продължение на пет години е ръководител на работна група за исторически морски проучвания във Франкфурт. По-късно, в продължение на 30 години е директор на Библиотеката за съвременна история в Щутгарт. Едновременно с това е издател и редактор на списание “Марине Рундшау”, вицепрезидент на международната организация за военноисторически изследвания, автор на множество книги и публикации по история на морската война и всепризнат авторитет в тази област.
Пред нас проф. Ровер разгъна всички архивни страници, послужили му в изследването на обстоятелствата около гибелта на “Струма”. Ето част от стенограмата на неговия разказ:
“Тук са представени нападенията в Черно море, това са съответно съветските данни за нападенията, а тук са данните на немската, румънската и на българската страна за загубите в този район. Освен това, в тази област са потопени и италиански кораби. Виждате тук през февруари 1942 г. намираме “Струма”, потопен от съветската подводница Щ-213 под командването на капитан-лейтенант Денежко. Това са руските данни за позицията, които точно съвпадат с останалите. А тук виждате също данните за всички нападения на съветски подводници в Черно море, където се споменава подводницата Щ-213. Тук виждаме на 24 февруари в областта на Черно море е нападнат транспортен кораб “Струма”, т.е. за съветската страна, за тяхното министерство на отбраната това вече не е било спорен въпрос, а историците им е трябвало да отричат по политическо нареждане.”
На българския кораб “Струма” (потопен на 24 февруари 1942 г.) загиват 767 души, а на турската гемия “Мефкуре” (потопена на 5 август 1944 г.) – още 305. С изключение на екипажите, всички останали жертви са еврейски бежанци. Кой би могъл да бъде убиецът на повече от 1000 евреи в Черно море? Не само историците и изследователите на Втората световна война знаят каква е теорията на Хитлер и практиката на хитлеристите в германските концентрационни лагери. Затова съвсем логично е като виновник за потъването на “Струма” и “Мефкуре” да бъде посочена Германия. Задачата на бъдещия професор Юрген Ровер не е била никак лесна – той трябва да докаже тъкмо обратното, че Германия, поне в тези два случая, няма нищо общо с гибелта на евреите:
“Работата по изследването на потъването на тези два кораба започна през 1960 г. с едно запитване на Unated Restitution Organisation – еврейската организация за възстановяване във Франкфурт, относно смятаното за причинено от немци потъване на “Мефкуре”. Малко след това получих едно запитване от прокуратурата във Франкфурт, дали бих могъл да установя, че “Струма” през февруари 1942 г. е била потопена от немци. В отговор на това предложих да направя експертиза по този въпрос, защото смятах, че потвърждението или отхвърлянето на подобно твърдение не е най-подходящата работа за историк. Специалистът трябва да разкрие какво наистина се е случило. А аз вече знаех, че през февруари 1942 г., когато “Струма” е била потопена, в Черно море все още не е имало немски кораби.
До 1964 г. водих обширна кореспонденция с цел да изясня случаите “Струма” и “Мефкуре” в тяхната взаимна връзка. Едва с цената на много усилия, през цялото време от 1945 г. насам, успяхме да изясним повечето такива случаи в една книга за нападенията на подводниците на съюзниците, която издадох в Англия преди три години, и се оказа, че най-добрите източници, които изобщо имах, бяха съветските, по-добри и от немските даже.”
Логично е да се поставят няколко въпроса: Защо са атакувани и потопени “Струма” и “Мефкуре”? Имало ли е и други кораби, превозващи еврейски бежанци, които също са били атакувани? Ако не, жертва на какво са пътниците от тези два кораба? Проф. Ровер продължава:
“Така от 1960 до 1964 г. моята задача бе да разкрия какво действителност се е случило, защото всъщност в този момент в Черно море още не е имало немски военни кораби, а още по-малко – подводници. Трябва да е било подводница. Затова ние проучихме какво изобщо се е случило в този момент в акваторията пред Босфора. А в руските публикации има и данни за нападенията на техните подводници в Черно море и там са посочени нападенията над “Струма” и “Мефкуре”, но не се споменават имената на тези кораби. И интересното е, че такъв случай се разглежда в книга, която е излязла в СССР през 1964 г., т.е. – през същата година, когато публикувах моята експертиза. Авторът, днес професор, Дмитриев, още нищо не е знаел за идентифицирането на корабите. При второто издание на книгата си е трябвало да пропусне описанието на потопяването на тези два кораба по политическо нареждане и едва сега, след “перестройката”, той ми писа: Нека да забравим за нашите спорове и да си сътрудничим. Вие имахте право, т.е. корабите са потопени от руски подводници.
За потопяването на “Струма” са излезли много публикации. Проблемът е, че повечето от авторите са от кръга на близките на загинали участници в това пътуване, и всички те изхождат от представата, че заради Холокоста “Струма” непременно би трябвало да бъде потопен от немски кораби.
Това днес е признато от руска страна и не е спорен въпрос. Можем да видим това и в едно официално издание от руска страна, можем да го разгледаме. Ето, за да видите за какво става дума, една издадена от съветското министерство на отбраната история на техните подводници през Втората световна война и том Трети се отнася за подводниците на Черно море. Тук, на тази страница е посочено, че именно подводницата Щ-213 е извършила нападение и е споменато името на кораба “Струма”. Също така, по-нататък, на стр. 297 е посочено и потопяването на “Мефкуре”. Тази книга е излязла през 1970 г. – шест години след моята публикация на експертизата.”
Доказателствата на проф. Ровер не са възприети веднага както от близките на загиналите, така и от редица евреи – автори на книги, посветени на емиграцията по море:
“Тези книги казват много за атмосферата на кораба, но за самото потапяне хората още нищо не са знаели и не искат да го приемат за истина, тъй като те, като засегнати от Холокоста, естествено могат да приемат само възможността, че това са били германците. Тези хора не могат да си представят, че са попаднали във военни действия, които всъщност нямат нищо общо с Холокоста.
Тези книги имат значение за разкриване на вътрешните отношения между пътниците на корабите. Аз научих много за тези отношения или за предположенията какви биха могли да бъдат те от някогашния немски пристанищен капитан на Варна господин фон Обух, който през 60-те години бе дошъл в Германия, научил за моите изследвания и ме намери. Той ми разказа много и за превръщането на “Струма” и на един друг кораб – “Рудничар”, в бежански кораби и ми начерта скици, как е било организирано преустройството, как са били вградени койките и т.н., също ми разказа и за недостатъчните спасителни средства на борда на корабите и за ужасното пренатоварване на плавателните съдове.”
Как България се оказва във водовъртежа на еврейската емиграция? Как държавните институции, които стават съпричастни към спасяването на близо 50 000 български евреи от лагерите на смъртта, се отнасят към този процес? В своите спомени, писани през 1978 – 1979 г., тогавашният началник на пристанище Варна – капитан Найден Найденов, пише: “Често ми се обаждаха по телефона разни отговорни фактори – областният директор, народни представители и ме питаха зная ли какво става в пристанището. Отговарях им, че зная по-добре от тях и от тези, които ги осведомяват. Някои от тях отиваха до там, че питаха защо пращаме тези нещастници на явна смърт. Отговарях им, че те предпочитат вероятната пред сигурната смърт. След известно време тези обаждания престанаха. Хората като че ли свикнаха с това “преселение”.
Българските власти не се намесват и не пречат на еврейската емиграция през нашите пристанища. В изследванията на проф. Ровер се посочва, че първата група от 600 бежанци, предимно от Моравия, отплава с кораба “Агиос Николаос” от Бургас на 20 април 1939 г. и достига до палестинския бряг на 19 май. При друго плаване – през юни, същата година, този път от Варна, тръгват още 693 евреи, а стигат палестинския бряг на 3 юли. И при двете плавания капитан на кораба е Антон Прудкин, върху чийто принос за спасяването на евреите все още се водят спорове. Отново Прудкин, отново с “Агиос Николаос”, докарва до палестинския бряг нови 796 бежанци. Според проф. Ровер, само за тези три рейса са спасени повече от 2 000 евреи – бежанци. В някои изследвания определението “спасени” не се употребява. Използват се определения като “превозени” и “транспортирани”, а организаторите на тези плавания се категоризират като “предприемачи”. Така смята и самият проф. Ровер. Той пише: “Като особено успешен предприемач се прочул живеещият във Варна д-р Барух Конфино”. В нашумялата напоследък книга “Извън хватката на Хитлер” (С., 1999 г.), по която бе направен и документален филм, с автор проф. Михаел Бар-Зоар, се отбелязва, че повече от 4500 евреи от Европа достигат през периода 1939 – 1941 г. до Палестина, благодарение на решителните действия на “противоречивия ционист доктор Барух Конфино”. В Тел Авив нашият екип се срещна и разговаря с неговия по-малък син – заклетият експерт-счетоводител Ицхак Конфино. Той ще бъде един от основните герои в бъдещия документален филм за “Струма”. Конфино – младши знае много за баща си, но твърде малко за случая с този български кораб. За съжаление, по-големият му брат, който е бил запознат с много от делата на баща им, е вече покойник. В едно обаче Ицхак Конфино бе категоричен: баща им категорично не е одобрявал наемането на Прудкин за капитан и е имал безкрайно доверие в капитан Горбатенко, под чието командване загива “Струма”.
В българските и в чуждите архиви е запазена снимката на кораба “Рудничар”, но никъде няма фотография на кораба “Агиос Николаос”. Такава вероятно и няма да бъде открита. Просто изследователите досега не са се сетили, че предишното име на “Рудничар” е “Свети Никола” – на гръцки “Агиос Николаос.”
Антон Прудкин е една от най-колоритните фигури в историята на българското морячество. Той е роден през 1880 г. в Русе. Майка му е българка, а бащата – украинец. Завършва средното си образование в Свищов, а Морско училище – в Николаев, Русия. През 62-годишния си живот той е капитан на всички големи български търговски кораби, известно време е и градоначалник на София, но за същия период получава и четири смъртни присъди за революционна дейност и атентаторство. Четвъртата му смъртна присъда е ефективно изпълнена във Варненския затвор на 1 август 1942 г. Обесен е като атентатор и агент на съветското разузнаване.
Твърденията на проф. Ровер за три еврейски рейса на капитан Прудкин с кораба “Агиос Николаос” са неточни. Биографите на капитан Прудкин, сред които е и жена му Мария, са категорични, че той е направил само два “еврейски” рейса с “Рудничар”. Във Военноморския музей – Варна, се съхранява препис от договор, който доказва съучастието на Прудкин в ново съдружие за пренасяне на евреи до Палестина през май 1941 г., но няма данни за реализацията на тези намерения. Така или иначе, именно Прудкин е първият български морски капитан, участвал в спасяването на евреи-бежанци. Друг е въпросът защо той се отказва от тази доходна дейност – дали защото изцяло се поставя в услуга на съветското разузнаване (според съпругата му Мария), дали защото Конфино не го одобрява (според сина му Ицхак), това в случая е без значение.
Въпреки трудностите, бежанците са готови да понесат всички страдания, за да избягат от враждебна Европа и да достигнат до обетованата земя. А дали екипажите на корабите са знаели за всички рискове, които ги очакват? Изключителният професионализъм на капитан Горбатенко е отбелязан и в изследванията на проф. Ровер. Той описва случай на 7 ноември 1939 г., когато “Рудничар” и влаченият от него “Кооператор” попадат в тежък щорм и само благодарение на моряшките умения на Горбатенко успяват да върнат успешно двата кораба в пристанището на остров Родос, където извършват необходимите аварийни ремонти. Проф. Ровер отделя голямо внимание на рейсовете на “Рудничар”:
“След 1964 г., разбира се, продължих да се интересувам от тази материя. Както казах, през 1984 г. в Израел взех интервюта от много хора, които през това военно време са дошли в Палестина с кораби. От някогашния капитан на пристанище Варна, г-н фон Обух, научих много неща за България, много подробности за преустройването на бежанските кораби във Варна, например за “Струма” и за парахода “Рудничар”, който всъщност е бил рудовоз и също е превърнат в бежански кораб.”
Изследователите са единодушни, че с “Рудничар” капитан Горбатенко извършва четири успешни рейса. По този начин капитан Горбатенко подпомага спасяването на живота на 1630 евреи. Тези рейсове са достойни да останат в историята на българското мореплаване:
1 – 10 август 1939 г. Варна – Палестина – 305 души.
30 август – 19 септември 1939 г. – Варна – Констанца – Бургас – Палестина (брегът край Херцлия) – 368 души
29 септември – 14 ноември 1939 г. Варна – Браила – Родос – Палестина (край Хайфа) – 457 души
1 декември 1939 – 7 януари 1940 г. Варна – Сулина – Варна – Палестина – около 500 души
Успехът на д-р Конфино, постигнат чрез капитан Горбатенко и “Рудничар”, не може да остане в тайна. Според сина му Ицхак българската полиция забранява на “Рудничар” да извършва такива рейсове, като подозира, че между моряците от екипажа му има руски шпиони. Затова България мобилизира “Рудничар” и Конфино е принуден да ангажира стария “Шипка” (“Либертад”). Архивите сочат малко по-различна ситуация, която ще представлява интерес за следващите изследователи: Официалният собственик на “Рудничар” Дора Конфино (съпруга на Барух) сключва договор с Германския морски щаб за свръзка в София за отдаването на кораба под наем. На свое заседание от 17 септември 1941 г. Министерският съвет на България приема постановление, с което освобождава договора от гербов налог. По-късно това постановление е одобрено и от Народното събрание.
Проф. Ровер също е категоричен, че две седмици след последния си еврейски рейс, “Рудничар” е нает от германска фирма за превоз на руда. Остава без отговор въпроса защо д-р Конфино не назначава Горбатенко за капитан на “Салвадор”. Опитният моряк не би допуснал да се разиграе трагедията на 14 декември 1940 г., при която загиват 204 пътници, сред които и 66 деца. Ицхак Конфино твърди, че баща му на практика не е организирал плаването на “Салвадор”, което обяснява и отсъствието на Горбатенко от борда на този кораб. В мемоарната си книга “По избор” оцелелият след катастрофата български евреин Цви Сузин публикува снимка на “Салвадор”, зад който се вижда и силуетът на “Струма”. В разговора си с нашия екип той потвърди, че пътниците са работели и по преустройството на двата кораба. ( вж. Морски вестник, бр. 8/2000 г., стр. 10).
Историята на кораба “Струма” е твърде интересна. За съжаление, до сега не е открита нито една снимка, на която да се вижда ясно неговото изображение. В Интернет има само една снимка, от която не си личи добре силуетът на кораба, като неизвестният фотограф може би е запечатал заедно със “Струма” и преминаващ зад него друг плавателен съд. Подводната експедиция на Грег Бъкстън – потомък на загинали евреи на “Струма”, откри останки от корабен корпус на дъното на Черно море, където плавателният съд е бил торпедиран. Но все още няма никакви гаранции, че именно това са останките от “Струма”.
При посещението си в музея “Хагана” в Тел Авив нашият екип бе приятно изненадан от директора на Държавния архив на Израел д-р Моше Мосек, който бе поставил задача на един от своите сътрудници да издири изображение на “Струма”. Това, което видяхме, е построената през 1880 г. (а според други данни – през 1867 г.) в корабостроителницата “Палмърс Ес Би Корпорейшън” в Нюкасъл, Англия, тримачтова яхта с името “Корнелия”. В продължение на пет години е притежание на маркиза на Лондондери и е регистрирана в Съндърланд. Според проф. Ровер моторната яхта с железен корпус преминава последователно през няколко корабособственика и от Гърция идва през 1934 г. в България под името “Есперос”.
Ето какво сочи за “Струма” справочникът “Българските кораби” от Илия Тодоров: “През 1932 г. Димитър Кенков от Варна закупува от гърка Георги Евангелов Милопас кораба “Есперос”, построен от фирмата “Палмер Брос и сие” през 1867 г. в Нюкасъл, Англия. До закупуването му от Д. Кенков корабът сменил десетина собственици, които го кръщавали с най-различни имена. Българският му собственик го нарекъл “Македония”Е През 1940 г. дружество “Струма” закупува, ремонтира и снабдява “Македония” с нов двигател, давайки му своето име. През 1941 г. то го препродава на семейство Конфино за превозване на евреи – преселници. Плавайки под панамски флаг, но с български екипаж под командата на българина от руски произход капитан Горбатенко, “Македония” бива потопена на 24 февруари 1942 г. от торпедо на подводник близо до Босфора”.
През 1940 г. корабът е в толкова лошо състояние, че става само за несамоходен шлеп. Проверката в Централния държавен архив в София показа, че “Струма” никога не е бил собственост на д-р Барух Конфино, а само на акционерното дружество “Струма” с основни акционери Бенямин Декало (български евреин) и Стефан Хрусанов. (факсимиле от Протокол на общото събрание на “Струма” АД). Проф. Ровер смята обаче, че именно доктор Конфино стои зад акционерното дружество “Струма”. А руските изследователи Богатирьов, Ларинцев и Овчаренко твърдят, че корабът “Струма” е взет под аренда от “панамските граждани” Дора и Барух Конфино. Д-р Конфино е бил наясно с лошото състояние на “Струма” и затова първоначалната му идея е шлепът да бъде влачен от кораба “Дариян ІІ”. Поради това ремонтните работи са ограничени само дотолкова, доколкото да е възможно настаняването на поне 370 бежанци. На 1 март 1941 г. обаче пристанище Варна преминава изцяло под контрола на немските войски. “Дариян ІІ” потегля без “Струма”. Вероятно липсата на всякаква друга алтернатива принуждава д-р Конфино да поръча доставянето на двигател на “Струма”, с помощта на който да бъде осъществено самостоятелно плаване до бреговете на Палестина. А потокът от евреи-бежанци нараства постоянно. Това кара ционистките организации да удвоят усилията си.
Според проф. Ровер: “Това е едната страна, т.е. ционистката страна. Те са се опитвали да заведат там по възможност млади хора, които са били работоспособни и силни. Бягствата и организирането на бежанци са започнали през войната, след като е станало ясно, че немците и с тяхна помощ румънците преследват евреите и отчасти зверски ги избиват. Това е накарало много бежанци по някакъв начин да успеят да дойдат до Румъния и от там да се опитат да се качат на борда на такива кораби.”
Все по-трудно става и с набирането на екипажите: по пътя си от Констанца за Босфора корабите с бежанци през районите за бойно патрулиране на съветските подводници. След преминаването на Дарданелите пък те са принудени да плават извън териториалните води на неутрална Турция – през напълно овладените от немско-италианските въоръжени сили води на Егейско море, които са оперативните райони за действие на британските подводници. В плаването на “Струма” към Палестина не е предвидено атакуване от военен кораб. Звучи невероятно, но германците не успяват да се противопоставят на еврейската емиграция по море от румънските и от българските пристанища.
Проф. Ровер: “Немското политическо ръководство естествено се е опитвало да възпрепятства изселването на евреите по море и постоянно е умолявало румънските власти да направят нещо срещу това. Отначало румънското правителство се съгласявало, но в края на 1943-та и в началото на 1944-та година, с оглед на несигурния край на войната всички са станали по-предпазливи и от румънска страна са се опитвали да допуснат определени неща. Немската страна не е можела да се противопостави особено много на това. Постъпило запитване от страна на немския командващ флота в София, какво да се прави с тези кораби, дали да не бъдат просто потопени. В отговор на това от главнокомандващия немския флот адмирал Дьониц последвала заповед, че тези кораби трябва да се третират по същия начин, както всички останали, които пътуват по този маршрут, да бъдат съпровождани от немски или румънски части и извеждани от минните заграждения и да бъдат пропускани за отпътуване в дълбоки води към Босфора и така тази идея или това предложение на адмирал Фрике от София не се осъществява.” Междувременно, корабът “Струма” става причина за обтягането на отношенията между България и Румъния. За да изясним същността на конфликта, е необходимо с няколко думи да разкажем и предисторията. Собствениците на “Струма” от едноименното акционерно дружество са получили разрешение от Министерския съвет на 31 юни 1940 г. да продадат кораба и той да смени българското знаме с чуждо. През лятото на следващата година обаче почти целият корабен парк на България е поставен в услуга на хитлеристка Германия и българското морско стопанство изпитва остър недостиг от плавателни съдове. Тогава в Дирекцията на водните съобщения се сещат за намиращия се в румънското пристанище Констанца български кораб “Струма”. Започва оживена преписка между Министерството на външните работи в София и Царската легация в Букурещ.
Логиката на българската администрация е следната: “Като се има предвид, че ние имаме извънредно голяма нужда от кораби за задоволяване стопанските нужди на страната, за което бяхме принудени граждански да мобилизираме кораби и до 10 бруто-регистър тона, тогаз когато корабът “Струма” от 144 бруто-регистър тона стои в румънски териториални води и не може да бъде използван в тия от голямо значение времена?”
Министерството дори командирова своя морски специалист о.з. капитан ІІ ранг Борис Станев да доведе кораба от Констанца до Варна. Румънската страна отговаря, че спорът ще се реши в съда. Румънското дружество, наело кораба и заплатило за неговия ремонт, предлага и текст за споразумение. То внася в Царската легация в Букурещ 5 милиона леи за сметка на корабособственика – дружество “Струма”. В съда, както може да се предполага, се приема предложението на румънското дружество “Компания Медитеранея де вапорей, лимитада”, регистрирано в Панама. След делото се подписва и съответния договор.
Съгласно този документ, дружество “Струма” получава още 5 милиона леи, с което се задължава корабът му да извърши четири пътувания с еврейски емигранти в срок от осем месеца. След четвъртото плаване, той отново ще бъде върнат на корабособственика. Освен това, при второто, третото и четвъртото плаване, акционерното дружество “Струма” ще получи по 25 % от реализираната печалба. Тези суми, забележете, ще бъдат получавани не след успешното пристигане на еврейските бежанци в Палестина, а само 24 часа след отплаването на кораба от Констанца.
С други думи: и вълкът сит, и агнето цяло. Архивните документи обаче са запазили и репликата на единия от румънските адвокати в съда, която разкрива много точно истинската същност на нещата: “Почитаемият съд знае добре, че ако заминат 700-те евреи със “Струма”, ще се деблокират 300 000 долара от румънските авоари в Америка в полза на румънската държава. Със своята интервенция България иска да създава мъчнотии на Румъния по един толкова жизнен за нея въпрос.” Адвокатът изтъква също, че Румъния е заинтересована от заминаването на “Струма” още и поради обстоятелството, че се очиства по тоя начин от 700 евреи и че самият маршал Антонеску е дал съгласието си за това”.
Всичко е просто и ясно. Никъде не става дума за хуманизъм, за спасяване на евреите-бежанци. Интересът е чисто прагматичен, със съответния финансов и политически акцент. 300 000 долара срещу “очистването” от 700 евреи – това прави по 420 долара на човек. Цинизмът на войната превръща безценния човешки живот в най-обикновена разменна монета. Българската страна няма основание да бъде недоволна от изхода на съдебния процес в Констанца. Легационният секретар Христо Бояджиев пише в своята докладна бележка: “Смятам за неизлишно да добавя, че посетих и разгледах самия кораб “Струма”, който представлява един стар бракуван съд, строен преди 70 години, боядисан и ремонтиран, с пристроен нов етаж за поместването на 700 евреи (Това обяснява странния вид на кораба на единствената оцеляла снимка – А.П.). Корабът е почти негоден за каботажна служба, както в тоя смисъл се е изказала и една специална германска комисия, която го е посетила това лято”. Показателно е и заключението, направено от Христо Бояджиев: “Епостигнатото споразумение е добре дошло за нас и ни даде възможност да излезем с чест от цялата тая работа”.
Проф. Ровер е изследвал подробно цялото плаване на “Струма” към смъртта. Хрониката на тази трагедия ни сблъсква още веднъж с цинизма на войната, с който са заразени и такива невоюващи страни като Турция. Под панамски флаг и под командването на капитан Горбатенко “Струма” отплава на 12 декември 1941 г. от Констанца със 769 еврейски бежанци от Буковина, Бесарабия, Румъния и България. Организаторите разчитат пътуването до Истанбул да продължи не повече от 14 часа. Затова на борда няма големи запаси от храна и вода. Няма и необходимите за всички пътници спасителни средства. Монтираният двигател втора употреба след множество аварии спира окончателно и корабът стига до Истанбул едва след 4 дни, влачен от буксир. Повече от една седмица екипажът полага всички усилия, за да поправи двигателя, но това се оказва невъзможно. Затова на 24 декември капитан Горбатенко уведомява пристанищните власти, че “Струма” не може да продължи пътуването си самостоятелно по море. Тъй като намиращите се на борда бежанци нямат разрешение от британските институции за влизане в Палестина, турските власти отказват да ги пуснат и на брега.
Когато преговорите между “Джуиш Ейджънси” в Ерусалим и британските власти в Палестина по повод бежанците от “Струма” се затягат, на 10 януари 1942 г. отново уведомява пристанищния капитан в Истанбул за ужасяващото състояние на пътниците на борда и за случаите на заболяване от дизентерия. Едновременно с това той посочва, че “Струма” не може повече да плава под панамски флаг в контролираното от немци и италианци Егейско море, тъй като Панама е вече във война с тези държави. И тогава се случва необяснимото. Преговорите, водени от евреина Моше Шерок, тъкмо потръгнали и е имало реален шанс поне децата до 11 години да получат входни разрешения за Палестина. Тогава турското правителство решава да върне “Струма” в пристанището, откъдето е тръгнал. Решението е взето, въпреки информацията, че корабът е с повреден двигател и няма собствен ход, поради което трябва да бъде влачен на буксир. Влекач наистина е изпратен, но той издърпва “Струма” на 14 морски мили североизточно от Босфора и оставя кораба с повече от 760 пътници на произвола на съдбата – без двигател, без отопление – а денят е 23 февруари 1942 г., без вода и храна. От тук нататък за “Струма” обратен курс няма. Всъщност, турските власти много добре са знаели, че има кой да свърши мръсната работа вместо тях. Точно пред Босфора е един от районите за бойно патрулиране на съветските подводници в Черно море. Няколко дни преди “Струма” да бъде издърпан и изоставен, в същия район съветска подводница потопява турския кораб “Чанкая”, а оцелели членове от екипажа разказват кой е истинският извършител на престъплението. Безследно изчезва и турският кораб “Тепе”. Още на другия ден, 24 февруари, с едно торпедо съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко праща “Струма” на дъното.
Проф. Ровер: “Чрез кореспонденция, в началото на 60-те години, по времето на Хрушчов, беше възможно да се прави известен обмен със съветските историци. Аз водех кореспонденция с шефа на историческия отдел на съветския флот капитан І ранг Ачкасов. В едно от многото си писма, в които се опитвахме да изясним успехите и загубите на съветските подводници, той ми писа, че подводницата Щ-213 във въпросния ден – 24 февруари, е потопила един кораб пред Босфора. Това недвусмислено беше “Струма”. В тази област са потопени и редица немски, румънски и италиански кораби от съветски подводници, също и малки кораби, подобни на “Струма” и “Мефкуре”, малки турски ветроходи. Това днес е напълно сигурно.”
Днес никой не може да каже със сигурност защо капитан-лейтенант Денежко е атакувал една грохнала 70-годишна гемия, а е докладвал за потопен 7000-тонен вражески транспорт. Щ-213 е пратена завинаги на дъното от германския преследвач “Ксантен” недалече от Констанца на 14 октомври 1942 г. Цинизмът на войната понякога става ирония на съдбата: подводницата – убиец на 760 евреи, е унищожена от кораб на държавата, измислила и осъществила Холокоста. Проф. Ровер е склонен да твърди, че съветските командири на подводници са били убедени, че в района пред Босфора плават само немски транспортни кораби:
“Но както казах, много често се е стигало до преплитане на тези преследвания от страна на немците с военни операции. Съветските командири на подводници не са знаели нищо за пътуванията на бежанците и са мислели, че става дума за немски транспортни кораби. Така трябва да се разбират тези потопявания. Разбира се, съществува проблемът, че засегнатите, например близките на жертви от “Струма”, не искат да приемат това напълно. Те са така повлияни от представянето на ужасните немски престъпления в рамките на Холокоста, че единствено могат да си представят, че това трябва да е във връзка именно с Холокоста и че немски кораб трябва да го е потопил.”
Днес вече историците спират да спорят по въпроса кой е потопил “Струма” и “Мефкуре”. Никой не оборва това, което проф. Ровер доказва още през 1964 г. В България обаче – нито през 1964-та, нито две десетилетия по-рано, нито по-късно, се говори за трагедията, разиграла се на борда на “Струма”. Само във варненския “Черно море” от 27 февруари 1942 г., на четвърта страница е публикувано едно единствено изречение: “Известно е, че един параход, носящ евреи от Румъния, бе потопен и само един човек бе спасен”. Не се споменава нито името на “Струма”, нито фактът, че принадлежи на български корабособственик, нито че е с български екипаж. Странно, след като се е водил дори съдебен спор с Румъния за същия този кораб. Вероятно стремежът да не се дразнят съюзниците и най-вече Германия, обяснява тази щраусова позиция. В замяна на това, българските вестници са пълни с информации за атентатът срещу германския посланик в Турция фон Папен.
Световният печат обаче не мълчи. В архивите на мемориалния комплекс “Яд Вашем” в Ерусалим се съхраняват копия и преписи от много публикации във френския и в немския печат. В музея на “Хаганата” в Тел Авив пазят позивите и афишите, отразяващи бурята от негодувание, заляла тогавашна Палестина. Проф. Ровер твърди, че по отношение на “Струма” сега всъщност няма какво толкова много да се изследва наново. При цялото ни уважение към него обаче, тази теза не можем да приемем безкритично. По случая “Струма” има още много въпросителни. Ето една от тях. В документите по ликвидацията на акционерното дружество “Струма” черно на бяло е записано, че корабът – тяхна собственост е потънал в румънски или в турски води, за което Министерството на външните работи е издало удостоверение на 9 януари 1942 година! Това вече е пълна мистификация! Удостоверението е издадено цели 45 дни преди потъването на “Струма”! В друг документ на Министерството на външните работи се твърди, че на загиналите българи на “Струма” са издадени смъртни актове и изпратени на техните близки, а семейството на капитан Горбатенко не е получило смъртен акт и десетилетия след това е продължило да го очаква…
С помощта на нашата сънародничка д-р Соня Леви, изследовател в мемориалния комплекс “Яд Вашем” – Ерусалим открихме и имената на българите, загинали като членове на екипажа. Те са:
Григор Тимофеев Горбатенко – капитан
Лазар Иванов Диков – помощник-капитан
Дамян Стоянов – механик
Осеп Гарабедов – моряк
Не можахме да установим обаче колко от загиналите пътници са български евреи. А такива със сигурност има.
Наистина е странно нашето отношение към гибелта на “Струма”. Странно е и нашето отношение изобщо към участието на българските моряци в осъществяването на емигрантските еврейски рейсове от черноморските пристанище към бреговете на Палестина. Според проф. Ровер само през периода 1934 – 1939 г. 20 % от общо 21700 евреи-бежанци са тръгнали от български пристанища. Днес професорът – представител на държавата, организирала някога Холокоста, не без основание се гордее със своите исторически трудове.
“За мен като историк, разбира се е много важно, че през това време – 1960 г. – в апогея на студената война, съм стигнал до резултат, който тогава се изясняваше от едната страна със съмнения, а от другата съвсем не се изясняваше, и че днес трябва да се каже, всички, които са взели участие в това, Изток или Запад, или независимо кой, трябва да признаят, че съм бил прав. Това е едно хубаво признание за историка, когато си започнал работата си преди много години, изминали са повече от 40 години от тогава, че това, което тогава открих, е вярно.”
Ние – българите, като представители на държавата, която не позволи на Холокоста да прекрачи нейните граници, все още не знаем нищо за другия свой принос в спасяването на други хиляди евреи. Защото българските моряци участват в еврейските рейсове и след гибелта на “Струма”.
Източник: http://www.extremecentrepoint.com/?p=5812
Like this:
Be the first to like this post.
